Къде отиде премерената нежност?
Кога стопи се любовта във мен?
Кой отнесе ме в мъгливата безбрежност,
че няма смисъл в утрешния ден?
Колко още ще седя в онази стая?
Дето е закотвено моето незнание...
Колко още ме чака, без да се окая,
че сама виновна съм за всяко ми терзание?
Боли ме от това, че не мога себе си да бъда,
че трябва на силна да се правя.
Защо животът от самите нас ни пъди,
като грешките с грешки все поправя?
Къде отиде вярата ни във доброто?
Къде изгуби се надеждата за утре?
И не можеш обич да дадеш, защото
всеки в лицемерието тъне.
Като блато зарити сме със кални пясъци.
Аз не мога вече да се справя.
Потрошиха ми се вятърните замъци.
Боже, колко грешки имам да поправям...
Как наново да започна?
Къде да скрия предишните мечти?
Как на нови вратата да отворя,
като нямам място даже за сълзи?
Апатията взе ми толкоз много...
Нервната летаргия отне ми всичко...
И сега как да кажа сбогом,
като досега не сторих нищо...
И стихове дори не мога веч да пиша.
Толкоз сива станах.
И клепките едва примигват,
ранени са, а нямат рани...
Искам да заспя днес
и утре да съм нова.
Моля се и чакам вест,
че тоз живот някога
ще бъде забравена история...
