За любовта и всичките й бедствия
/краят на една нелепост/
Изчерпаха се думите за тебе.
Не намирам рими, с който да описвам,
това дето го отнесе твойто време
и мислите, с който в теб се вливах.
А още не мога да ти кажа сбогом.
Още някаква надежда ме крепи.
Илюзиите ми... Господи! За Бога!
Глупачка съм, още плача със сълзи.
Прелиствам времето назад,
връщам се в онази лятна среща.
Как навлезе в живота с прелом, с обрат,
как ме гледаше... уплашено, стоящ отсреща...
Колко нощи те изпращах на твоята самотна гара.
И как търсех влака след завоя...
Срещнахме се непознати. Беше твърде рано.
Прекалено дълго протече ти при мен престоя.
Не зная ти ли си виновен?
Аз ли бях онази със лъжите?
Или просто мигът бе преломен
и болката дойде със дните...
Изчерпах всяка грешна ласка.
Отне ми всяка нежна нощ.
Не разгадах ни една от твойте маски.
Имаше малко споделеност и никога любов.
Дали не бяхме онези двама непознати,
дето търсеха за момента нежност?
Дали и ти имаше мечти като моите – крилати?
Дали аз отнех ти нещо, както ти на мен – плаха крехост?
Или преигравам вече с нелепата история?
А пък ти криеш се в някакви парадни шествия?
Дали това не бе някаква велика философия
за любовта и всичките й бедствия?
