Ела! Очаквам да ме стоплиш.
Сълзи не бяха да ги пресушиш.
И път не бях да ме пребродиш.
И щастие във длани не държиш...
И мен ме нямаш чак до болка.
Изгубена съм между две лета:
едното - спомен и тревога,
последното - солена пясъчна следа.
Изгубена съм в себе си до лудост,
сякаш целият ми свят е крив
и аз съм крива като клонка
на някой горски кестен див.
Но ти ела! Ще издера ръцете,
към мен които ще протягаш.
Аз съм зла като отровно цвете.
Когато го поискаш ще е късно да избягаш.
Когато ни е тъжно ще мълчим,
защото с думите е твърде просто
да намерим повод да се утешим.
Защо да ни е лесно?! Като може да е сложно...