Просто... иди си! [vOsYcHnA_pRiNcEsA & Arwen]
Умира утрото във мен. Сърцето ми скърби.
Малко по малко загивах и аз със него.
Уби детето в мен, после и жената ти уби!
Погледни ме жива... за последно...
И на гърба ми гръб обърни.
В залеза не оставай ми късчета усмивки...
Не обичам краските му. Мълчи!
Сега със съдбата ще играем на щастливки...
За твойте думи, тъй дълго аз се борих,
но ти оставаше от мен... далечен.
Твойте ласки толкоз исках и се молих,
но всеки опит бе на провал обречен!
Нощите не искам да ги спомням.
Ни думите и нямата нежност.
Не искам загубените мисли да припомням...
Изгубих всичко, дори онази моя крехкост...
Ти отне ми всичките копнежи и мечти.
Ти взе и най-скъпото което носих в мен.
Ти... сърцето ми открадна, а после го разби.
Моя свят от теб погубен е... опозорен!
И как сега да бъда пак онази,
дето може да обича...
Как? Мечтите ми са вятърни талази.
Дори тъгата озверяла на тебе пак заричам...
И ако някой дойде и надникне вътре,
ако някой залужава любовта си да му дам...
Как аз него да обичам в наше ново утре,
като ти ограби всичко? Сърцето ми е празен храм!
И зарад теб сега съм тая бледа скитница.
Оная с дрипите душевни.
Нямам крила, не съм бяла птица...
Лек за мене нямам... раните, уви, не са лечебни...
За останките ми ремонти козметични няма,
както има за онези сгради стари, празни...
За теб игра бе всичко, забавление, измама,
ала тез мигове за мен боляха. И днес са ми омразни.
За туй искам да си идеш. Да бъдеш неистово неискан.
Да пуснеш пъзела, сама ще го нареждам.
Нека ме забравиш и спомен съм подтискан....
А аз ще продължа живота си да обърквам и подреждам...
Очаквайте продължение...
