Животът е една голяма черна дупка... От нея няма излизане... Тя си е там и ние сме в нея... Точно за онази черна, мръсна, студена, неприветлива дупка си говорим, точно тя е животът ни.. Понякога е само сумрачна, понякога, някой се сеща да я поизчисти.. Но тя си остава неприветливото място с невидими камъни, в които се спъваме в тъмното...
Хората които преминават през нея, оставят по някой друг трън, на който същия ден или в блиското бъдеще да паднем и да се ободем... И какво става товага, потича кръв - кръв, която дори не виждаме, но сме сигурни, че е червена и ярка, но с,е сигурни, че ни боли... Рано или късно винаги боли... Това е част от света, част от живота в дупката... И от време на време е нужно да се запитаме, не бихме ли заобиколили тръните и камъните, ако имаше поне един тънък лъч светлина...
Всеки живее в своята дупка, всеки се чувства сигурен там, всеки се страхува да допусне някой там... Но затварайки се в себе си... Ние не затваряме с нас желанието да пуснем някой в нашата дупка... Оставяме това желание на вън в студа и то тръгва да дири някой, който да пусне при нас... На нас не ни е нужна светлина... Но тъмнината, която ни прегъща неистово желае да потъне дори и в най-тънкия лъч светлина... Ние не го чакаме, но и той не ни чака да го поканим, за да дойде...
В един ден, един прожектор те осветява и от толкова много тъмнина си забравил как изглежда слънцето и наивно започваш да вярваш, че тази светлина е слънчевата... Позволяваш си да помечтаеш, за китни поляни, за зелени дървета, за живот без тъмнината, с която си свикнал... Позволяваш си да мечтаеш, защото душата ти копнее за това... А животът ти, дупката не ти позволява... Прожеторът спира, всичко умира, ти знаеш къде е мястото ти, знаеш, че ти е нужен уюта на тъмнината, знаеш, че всичко друго ранява, непоносимо ранява... Но мечтите са събудили, отворили са нови рани, които ти напомнят, как жадно тъсриш слънчевия лъч, не го очакваш, но жадно го търсиш в тъмнината...
От мечтите боли, но те не убиват... Красиво боли от тях, красиво ни вдъхновява тази тяхна болка... Те са част от тъмнината на нашата дупка, ако нямаше тъмнина, не бихме различили светлината, та била тя и изнамна... Винаги остава питанката, ако пуснем светлината в дупката ни, дали тя ще ни помогне да подминем препядствията...
Светлината не е наша, не бива да е наша... Тя е за всички... Тя е за теб, за мен, за нас... Избора е наш... Мечтите болят, но не убиват... Кой е умрял от мечти... Това ми звучи като : " Оръжията не убиват, тъпите копелета с оръжия убиват!"... В крайна сметка нужна ли са светлината и тъмнината.. ?! Не можем ли да живеем в полумрак..?! Да му мислят тогава хората с кокоша слепота...
:*
