Малката вещица

[`Fallen_Angel`]

     Парите от отварата се издигаха и обвиваха в призрачно було фигурата на младата жена. В сумрака на колибата тя стоеше надвесена над котела, а зеленикавото наметалото с качулка я криеше от любопитния поглед на луната. Накладеният огън хвърляше отблясъци по сребърният кинжал в ръцете й, с който трескаво режеше изсушените билки. Аромата им се разстилаше из цялата колиба и й придаваше една особена атмосфера.
    От устните на девойката се изтръгна сподавен стон, а по бледото лице се търкулна сълза, която отми кръвта от порязания пръст. Тя не плачеше заради току що направената раната, а заради спомените, които също така болезнено раздираха сърцето й. То кървеше с кръв по-истинска от тази по кожата й, със сълзи по-горчиви от тези, които се плъзваха и гонеха по страните й.
    Мракът я криеше. Криеше красивите й зелени очи, в които плуваха спомените. Криеше гарвано-черните й коси, които носеха уханието на самота. Криеше тялото й, чиито движения издаваха болката на душевната умора. Криеше отварата, която малката вещица правеше сама за себе си.
    Парите на отварата се стилаха в мъгла, която поглъщаше всичко в колибата. Мъката правеше същото със сърцето й, с умът й, с всяка жива фибра на тялото й. Движенията й бяха като в транс. Само устните й мълвяха "Нека забравя! Нека спре!".
    Билките я опияняваха и караха всеки спомен да изпъква ясно в съзнанието й, да и се струва жив и истински. Хваната в лабиринта на собствените си мисли, тя се луташе, плачеше, удряше се във всеки спомен, който го изграждаше.
    Спомените я върнаха в онзи първи ден, когато го беше видяла. В онзи ден, когато й се стори, че вижда ангел небесен, а не знаеше, че вместо да е понесе към висините, щеше да я захвърли в прахта. Щеше да преобърне света й. Щеше да я накара да се съмнява в силата на магиите. Щеше да я накара да се съмнява в стойността на живота й.
     Спомняше си как мълвата за болестта на принца беше стигнала й до нея. Спомняше си и тропота на копита до колибата й. Спомняше си шумоленето на листата в гората, когато им позволи да я заведат при него. Спомняше си как напусна сигурността на гората и я замени с изманмата светлина на външния свят.
     Препускаха цял ден, а по залез тя беше вече в двореца. Разкоша на стайите, окъпани в светлината на диамантите, среброто и кадифето, не я впечетлиха. Напротив, тук тя се почувства по-самотно дори и от онези безлунни нощи, когато копнееше някой да я вземе в обятията си. Когато копнееше за едно прошепнато "обичам те". Когато гробовната тишина беше смущавана само от вятъра, погалил с любовна ласка клоните на някое дърво. Когато трепваше и си представяше такава нежност за нея .. само за нея.
     Въведоха я през огромни махагонови врати в една стая, цялата окъпана в светлината на умиращото слънце. То огряваше огромното легло, където,  между черните сатенени завивки, лежеше младият принц. Красивите му черти бяха изкривени от кошмарите на болестта му. Леки хрипове се изтръгваха от силното му тяло. Черната му коса беше спластена, а устните посивели. Въпреки това той изглеждаше като ангел. Защо обаче такъв ангел лежеше в черен сатен? Нима си мислеха, че Господ ще прибере едно от свойте най-красиви творения толкова рано? Или ангела беше обвит в някаква тъмнина?
       Вещицата се усмихна иронично. Бяха я повикали за една най-обикновена треска. Нима лекарите бяха толкова безсилни, колкото майка й й беше разказвала? Явно да.
     С дългите си, нежни пръсти тя направи бързо движение и в ръката и се озова една стъкленица. Течността в нея проблясваше с кехлибарения си отенък. Наведе се над принца и я допря до устните му.
      Придворните лекари стояха в готовност всеки момент да насъскат стражата срещу нея. Нима бяха толкова глупави, за да предположат, че тя би го превърнала в жаба пред очите им? Въпреки преклонната си възраст май още вярваха в тези детски приказки. Зрели хора с толкова тесен хоризонт. Колко жалко! Тя тръсна глава и им се усмихна мило. Не бяха виновни, че тънеха в заблуда. Така ги бяха научили. Съжаляваше ги, за това, че заради невежеството си щяха да изпуснат толкова много...
      Обърна се към леглото на принца, за да види как най-лазурено сините очи, отразяващи настроението и на най-претенциозното небе, я гледаха с възхищение. В този момент тя беше загубена. Беше потънала в дълбините на тези сини езера, без да знае, че никога вече няма да може да изплува.
      Щастливите дни минаха бързо пред очите и. Ден след ден на безметежно щастие. Ден след ден тя отпиваше от любовта му, за да я върне удвоена. Ден след ден спомените за колибата, за магията, за миналото й потъваха в забрава. Сега тя беше част от него. Част от неговия свят.
      Принцът обаче не смяташе така. Запленен от нейната красота, от желанието й да угажда на прищевките му, от начинът по който запълваше пространството на вечната тишина, той не живееше с мечти тя да застане до него на трона. За него вещицата беше свеж бриз от магическите гори, който ще му вдъхне сили за нови подвизи. Тя беше лекарство срещу смъртта, срещу скуката, срещу отровата на другите жени. В него нямаше любов към други, а само към себе си.
      И така един ден, когато тя събра смелост, докато галеше косите му, прошепна "обичам те". Всякаш ожилен той скочи от леглото. Погледна я с омразя и просъсквайи през зъби я обвини, че е такава глупачка. Като змия той вливаше отровата на думите си в сърцето й. Нима тя очакваше той - принцът да вземе за жена? Нима тя очакваше, че той ще се злепостави така пред другите благородници? Нима тя очакваше, че той ще обикне вещица? Нима тя не разбираше, че е играчка за убиване на времето?
      Думите му кънтяха в мраморната стая, за да се впият като тръни в сърцето й. Галещият му глас се беше превърнал в тътен на гръмотевица, която я вцепени. Нежната му ръка, която я даряваше с ласки, разцепи устните й, когато тя се опита да промълви "Но аз те обичам"....
      Избага от двореца.. Тичаше ... Спъваше се ... Падаше .. Заравяше пръсти в изгорялата земя... Тичаше .. Пълзеше към гората .. Бягаше .. Искаше да се скрие ... Искаше да се прибере у дома... Искаше да избяга от звука на собстения си глас шепнещ "обичам те"... От звука на сърцето й, докато принцът го разбиваше на малки парченца..
       Тръсна глава, за да се отърве от спомена.
       Отново беше сама в колибата и държеше кинжала някак по-уверено. Проблясъците му бяха станали студени както сърцето и ярки като спомените й. Последната билка беше прибавена в котела. Оставаха още две съставки, за да завърши отварата си.
         Надигна очи към сламения покрив, който тук-там беше пробит и през него се виждаше звездното небе. Една падаща звезда - спомен за нежността на целувките му. Още една падаща звезда  - топлината на кожата му върху нейната. Последна падаща звезда - спомен как сърцето му биеше притистанто в нейното. Една сълза, две сълзи ... трета сълза се търкулна по лицето й, за да падне при другите съставки.
         Лунните лъчи все така любопитно се процеждаха в колибата. Пожълтялата книга на масата до котела беше отворена на рецепта за премахване на любов. Малката вещица прокара пръсти по надписа на последната съставка. После с бавни крачки отиде да котела и вдигна кинжала от земята. Затвори очи и с умивка прошепна "Моето сърце, дадено доброволно" ... докато наум повтаряше "Обичам те! Прости!"...
       

[Gentiana]

Красиво и тъжно
[cvetee]

[Angel Soul]

Хубав разказ!

[`Fallen_Angel`]

Благодаря  [shame]

[sweet_angel_]

прекрасен разказ! невероятно хубав! аплодисменти!

[`Fallen_Angel`]

 [shame] [shame] [shame] Мерси  :)

[eni s]

 [cvetee] [cvetee] [bravisimo] [bravisimo]

[`Fallen_Angel`]

Наскоро ми се наложи да защитя този разказ в един друг форум... та там обвинението беше, че жените вечно коронясваме принцове... за да ги слвалим от пиадестала им ....

Дали малката вещица иска да стане принцеса наравно с принца - едва ли .... какво иска обаче ... това не знам ...

[Magic`Green`eyes]

Оле, много е красиво... Тони! Сякаш четях приказка, и все пак не приказка за деца... но всичко е описно толкова добре... Имаш чувството, че си в центъра на действията!

И как да не знаеш какво иска малката вещица? Та нали ти сама споменаваш, че тя копнее за нежна ласка... за любов!
Тя се е заблудила... Явно дълбините на сините очи също могат да лъжат...
Искала е нещо, което сама не е осъзнала, че никога няма да може да притежава!

[ilusia]

Както вече казах във въпросният форум , хората сами коронясват принцовете си :)
Те са необходими също като геройте

[MoonLight]

`Fallen_Angel`, страхотно е... И с толкова хубави думи си описала всичко, браво!  [inlovee]