На тоя град във плен

[ilusia]

Отново съм тука , когато ме няма.
Зад къдриците си крия лицето....
Забравена дама , отдавна прогнила,
там , дълбоко в сърцето.....

Търся те , във полета на пеперудите,
и в тихо падналия сняг. Но лицата
все са на онези ... другите.....
и ахвам от умора пак.....

А ти не знаеш.... Едва ли ме помниш
дори... Какво останах ? Призрак тръгващ
си в зори ? И сърцето ми изгаря...
Сякаш си пред мен. Но скала на проговаря...

.... а аз на тоя град съм в плен !
И търся те от няколко години.
Да чуя нещичко поне... За някой,
който е предишен. ....

Вълк дали отново се зове ?Дали
си днес различен ? Като ръжда ,
която стомана не яде ? Мил или
циничен ?Кой ли полет до тебе ще ме заведе ?

[No_ExIsT]

Тук съм. Дори когато те няма.
Там - дълбоко навътре.
Миг съм. Потънал в забрава.
Там, където има и Утре.

Търсене. Снежна пеперуда.
Изкуство е да летиш.
Спомен има. Не по принуда.
Късно е да простиш.

Призрачност. Скали.
Студ в изгарящо сърце.
Дъжд. Мъгла от сълзи.
Студ в треперещи ръце.

Животински зов. Полети.
Пътища много, а кой е твоят?
Различен - малко може би.
Шум. А къде е покоят?

[ilusia]

Ще ти прося....
Търся те в изгубените си сълзи ,
когато е тъмно на вън . Когато
реката нежно ми шепти и всяко
ромолене е на смеха ти тежкия звън...

Ще ти простя...
Макар на себе си да нямам право,
загубих те веднъж - пое на дясно,
аз на ляво... Може би във тишината,
чужди пръсти днес те мамят и далеч
от мен те канят...

Ще ти простя....
НО моля те , върни се...
Подари ми мъничко сълзи ,
на щастие , че те има...
че не са безумно сиви тия дни...

[NoT_ExIsT]

За мен прошка няма.
И по тъмно и по светло,
не ме търси, аз съм само тъжна яма.
Реката в мен се влива,
а капките й силно ми отекват,
напомнят ми, че беше щастлива.
За мен прошка няма.
пътищата ни се разминаха.
Остана само тази тежка рана.
Тишината ми е близка.
А аз от нея се храня.
И когато примамливо ме кани
усещам нейните -
не толкова чужди пръсти.
За мен прошка няма.
Вече всичките сълзи ти подарих.
вече нищо не остана.