Върху устните ми топят се снежинки.
Умира студена красота.
Втечняват се като сълзи-дъждинки.
Капят в шепите на утринта.
Очите си сънени с тях тя измива,
но от тази горчива вода
боли...В миг усмивката и застива,
преобразена в гадка мъгла.
Нямам сили да се боря с тази болка.
Все доказвах се, молих, крещях.
Не пита душата ми още колко
остава.Вече всичко разбрах...
Нямам право на прошка и милостиня.
И на смърт даже нямам право .
Полека се превърнах във пустиня
от стъкло. Не остана нищо здраво.
Върху устните ми снежинки стопени
пак замръзват- студено стъкло.
Опустяло разрушава се в мене
небето ...и ми е все едно.