иринка
Arwen
Разлива се във тъмното надежда,
горяла и изгаряла със векове,
от нея някакво очакване поглежда,
макар наивно пак ме то зове.
И огледалото ми счупи се отсреща,
в някаква истерия от цветове,
погледа ти пресъхнал ме отвежда,
дерзаещ в мойте паралелни светове.
Лицето ти ме унизява със тревога,
не мога малките парченца прах да събера,
Не мога пак да се завърна...Не!Не мога!
По-скоро в ново огледало ще се преродя...
Макар уморени да са клепките от восък,
студът няма да е вече тлен.
Дали не си последния ми спомен,
като огледало плосък?
Или пак ще бъдеш онзи дето е ранен...
И онзи,който се огледа във очите ми,
от обич ми ги взе и си замина.
Не се завърна за да изсуши сълзите ми,
и щом ме срещна след това подмина...
А аз съм още оная, дето може да обича.
И огледалото ми е с нови цветове.
Макар онова очакване да ме подмина,
аз сглобих разбитите си плоски светове!
