Припаднах от очакване.
Замлъкнах после от незнание.
И клетва нямаше, след туй полагане.
Излъгана си тръгнах, без терзание.
В есенно-зимното творение
подредих разбърканите дни.
После не получих своето прозрение,
че отвърнаха ми сляпите мечти.
И някак останах тиха, ала без тъга.
Помълчах си, както никога.
Дори не прегърнах чакащата самота.
И легнах си. Завита с одеало от светлина.
Малко поплаках. Да има драма във съня.
И усмихнах се. Непознати бяха днес нещата.
Не отпих тая нощ ни капка от греха.
Така е днес. Отърсих миналото от делата.
Преоблякох се в бяла дреха, както никога.
Свалих всяка черна маска.
Обичах се. Примирена от тревога.
И сама намерих една изгубена бяла ласка.
После сред хаоса се огледах.
Подредена беше всяка малка вещ.
Студено бе. Аз треперех...
Клада си направих от оная изгорена свещ.
И загледах се наникъде.
Там, дето бях и после не останах.
И топлината ми в мен проникна,
като застави ме отново някого да чакам.
И аз зачаках. Отново лъч надежда.
И някъде молитва чух.
Дали сърцето тоя път не ме отвежда,
някъде дето вопълът ще ми бъде чут?
