В средата на света търся своя бряг.
Вятърът косите ми разлива.
Лутам се, връщам се... и пак
гоня съня си... уморена от тревога птица...
В средата на света оставих късчета...
...от нечии отминали сълзи...
И нанизах си изсъхнали листа... като връвчица,
по-лесно ще следвам несъвършените мечти...
...........................................................
Обичам есенните мисли.
Обичам зимните слова.
Всичко е безкрайно чисто.
Светът преражда се за следващи дела.
Прехласвам се в студените нощи.
Така обичам ледени висулки.
И като кукла със стъкелни очи, леко плоски,
мечтите си намирам в снежните рисунки...
........................................................
В средата на света винаги студено става.
Толкоз опустели там са хорските души.
И какво друго инак ни остава,
освен в кристал да превърнем горещите сълзи.
И силни после да се назовем!
Като ястребът в гордостта си да кипим.
Че хора сме, нека го покажем.
И после за скритото си нека помълчим.
..........................................................
И ето ме, тук под уличната лампа.
Пак снежинките броя.
Тая нощ не е тъжна, ни измамна.
А утре със залезите пак ще спя.
Тая нощ е истина човешка.
Снежна приказка, от Бога дар...
Белотата ще заличи всичките ни грешки.
Нека от утре усмивката бъде твоя господар.
.......................................................
И пак в средата на света, когато няма аз застана,
да мога да кажа „не плачи, утре ще е друго”...
Нека няма спомени за стари рани...
Зная, снегът ще вземе всичко смугло...
Аз обичам да е снежно...
Толкова е приказно студено.
И всичко става просто, точно по човешки.
Тая зима ще отнесе всичките неволи... дяволски ранени...
