Мълния изрисува лицето ми в нощта.
Безпаметна истерия от цветове.
Проряза устните ти със забравени слова.
Изплуваха ония изгубени, паралелни светове.
Сетне малка соната без ноти.
Мисъл с отричане, като горчива самота.
Черна птица лети в обратна посока.
Сърцето ти не оглуша ли от толкоз тишина?
И на забавен кадър-спомен.
Сетне лентата се скъсва. Взрив.
Прекръсти се. Днес има помен.
Молитва за една любов. Амин.
Дъждът дойде на време, като за утеха.
Мълчи. Нищо, че чадъра си не носиш.
Отмини оная восъчната преспа,
аз не ща свещи за мен да просиш.
Отстрани на гроба ми постой. Да, нека да е пусто.
Знаеш, не обичам тълпи от хора.
Уви, чувството е непознато, толкоз чуждо,
но виж как бавно избистря се простора...
Ето и мълнията отмина. Един последен кръст.
Иди си. Не търси в забравен ден отминал спомен.
Свещите ги заледи. Восъкът е мойта тленна пръст.
Усмихни се. Отмина тазгодишния ми помен...
