Търсих дланите ти по стените.
По пода рисувах сенките на две очи.
Изпуснах си мечтите,
сетне копирах от миналото две сълзи.
Защото приказката свърши твърде рано.
А бе дошла толкоз късно.
И мислите изтъкани от спомените само,
в огледалото се гледат, нека видят, че са мръсни.
Защото аз те чаках.
Ти беше ли с мен вчера, днес... или някога?
После в мъгли се лутах... малко плаках.
По магистрали вървях... изгубих я пряката...
...пътя не знаех за връщане.
А ти сбогом ли каза тогава?
Нямаше сляпо обръщане...
Само перона, влака... и пустата гара...
Оная пейка глуха е сега.
Дори есента я отминава.
Няма си килимче от жълтички листа.
Самотно зеят издълбани нечии имена...
И когато връщам се назад,
чудя се имаше ли поне капчица любов?
Или онова дето имах го за „нас”
не бе просто лъжата на моят живот?
