Слънцето ме грее,
грее мойто тяло,
тревата жално пее,
пее на умряло.
Свърши се, а стълба няма,
която води към Небето.
Сякаш съм попаднал в яма
и изстива там сърцето.
Няма вече радост,
няма болка и тъга.
Попаднах във душевна гадост
и в нея се топя сега.
Отхвърли ме живота мръсен,
отне ми всичко свято.
Край мене всеки е навъсен
и давим се във общо блато.
А слънцето отгоре грее,
сред другите ме откроява,
но във кал не се живее -
затова светът да ме прощава!
Напускам го, макар и в мъка,
но душата ми ликува.
След тежката разлъка
покой неземен съществува.
Ето, мракът ме посреща,
Слънцето не чувствам вече.
В този миг за теб се сещам,
но ти си толкова далече...
Криле разпервам и отлитам,
а по пътя ангели ме срещат,
за пътя към Небето питам,
а те за тебе ме подсещат.
И ето, вместо да летя нагоре,
аз при тебе долетях
и вече съм щастлив, спокоен,
че във теб душата си познах.
Сега съм с теб, макар без тяло,
душите ни в едно живеят.
За нас и времето е спряло.
От любов сърцата греят.
