Нямам желание да живея,
искам да умра в покой.
Не мога в небето да се рея,
когато там вали порой.
Защо е нужна тази мъка?
Дори не зная кой да питам.
Просто си седя във мрака,
а над мене гарвани прелитат.
Не мога да живея в таз отрова,
която гние по земята.
Не мога и да си лежа във гроба,
да оставя тъй нещата...
Какво да правя занапред?
Въпрос, отчасти риторичен.
Слънцето дори сковано е във лед,
а светът край нас е неприличен.
Сам не мога да се справя
с цялата чернилка по света,
но не мога и да го оставя
да чезне бавно във прахта...
Намерих си опора, ангел нов,
но нападнаха го и агонизира
сега под черния покров
и околните си той презира.
Знам, ще се оправи някой ден,
ще ми бъде рамо във борбата,
отново ще лети до мен
свободни от окови в небесата.
Но светът затъва устремено
и нуждая се от помощ незабавно,
а сърцето ми кърви ранено
и душата ми изстива бавно...
Последни сили аз си давам
да свестя ангела си изтощен.
Всяка грешка му прощавам
и разкайвам се породените от мен.
......
Само се вземи в ръце любов,
крилете разпери във тъмнината.
Ти си моя ангел, свят и нов,
знай, че има път към светлината...
