Сама съм - знам го по-добре от всички,
макар да казват, че са заедно със мен,
едно "обичам те" изгуби вече смисъл,
когато си отиде в онзи ден.
А спомням си игрите всяка вечер,
там горе в планината бяхме приятели добри.
Нима времето ни раздели далече,
и истинските чувства в нас уби?
Сълзите ми пресъхнаха без спомен,
със длан протегната - да върна любовта.
Игрите и смехът са само вик бездомен,
без смисъл пламък, гаснещ в нашата река.
Гората глуха е останала без сила.
Къде изчезна нашият изгубен смях?
Надеждата в очите ми напразно се е свила,
за да ви върна, приятели - оново не успях.
