Тишина..това беше единственото нещо което ,тя можеше да осъзнае напоследък..Свита в тъмният ъгъл,плачейки..надявайки се да и се най накрая тишината да спре..да пресъхне както очите и..както ръката и,дали бе изтекла достатъчно кръв..достаъчно самота..Никой не знаеше отговора,а тя продължаваше да чака..ден след ден..седмица след седмица ..месец след месец..година след година,но не тишината и чувстото за празнота винаги беше там,дебнещо в мрака..връхлитащо над нея..А тя,тя бе все така безмощна,чакаща нещо да се случи,някой да я избави,но нямаше никой единственото кухите стени и този зловещ мрак и тишината...Момичето нямаше глас за да плаче..нито сили за да се бори и да продължи напред,всичко бе толкова неясно и объркано,а тя бе достаъчно объркана..сълза..но тази бе различна ..кърваво червена..спускаше се бавно по бузата и..и аленееше..ръката и наподобяваше на кора на дърво ,над което някой е дълбал..и дълбал и дълбал..единственото което можеше да се забележи ще бъдат белезите..И сега отново кървеше ..за кой ли път..но не нямаше кръв..просто болезнените спомени за всичко преживяно..мислите и се нижеха една след друга че тя им губеше краят..и отново тишина..болка..спомените,точно те които сякаш разяждаха душата и на хиляди парчета..разкъсваха я..и това сърце..да именно то,с хилядите рани по него..кръпките..засъхналата кръв..дупките..можеше ли да го накара да спре..всичките пъти когато тя искаше някой до себе си..точно тогава нямаше никой само потресаващата празнота..да това бе тя..също като кухите стени също така изпразнена от смисъл и идея..понякога се чудеше дали е истинска или изобщо кое е истинското в нея,едва ли сърцето и..едва ли то..а може би нищо..и без това се чувстваше достатъчно нищожна,дали не беше нищожество..живееща в нищото..хранеща се с нищото..давеща се в нищото и накрая тя бе едно НИЩО...а издълбаните думи по ръката и ..какво можеха да говорят те..САМОТА..БОЛКА..ТЪМА..да болеше от всичко..агоничните викове които доста пъти разкъсваха нощта..само ако можеше да забрави какво е сторила..само ако можеше се да се оттърси от цялата тази агония ...реши да излезе и да се разходи в мрачната доба..Вятъра развяваше гарваново черната и коса,досущ като сатен..нежен мек и неописуемо красива..очите и тъмно кафяви..от белотата и..кожата лъщеше под лунната светлина,в босите и нозе се забиваха малки сткълца които раздираха нейната нежна плът..оставяше кървави следи...всичко в което бе вярвала си бе отишло заедно с онзи..онзи който бе умъртвил нейното сърце,или по точно което тя бе унищожила..и то бе спряло да бие завинаги..историята..фактите ..вече всичко губеше своя смисъл една безкрайна пустота..как може всичко да се рухне за един миг..целият този свят който си градил толкова време и изведнъж..най големият срив..най голямата емоционална криза..и тъга..в такива моменти човек винаги се пита "защо на мен..с какво го заслужих" от тук следва и въпроса дали всяко нещо наистина си има причина..дали наистина е трябвало да бъде така...но си оставаше просто една загадка..единсвеното което помнеше бе как точно пред очите и ..бяха погребали всичко което имаше..всичките и чувства загаснаха в онзи ден..просто се стопиха..изчезнаха..умряха. Тогава тя бе ..преуспяваща млада писателка..имаше своят спътник който обичаше повече от целия свят..и за който беше готова да умре..само че се случи обратното..тя оцеля..той умря..след това умря и сърцето..и душата започна да линее..и малко по малко да гние..накрая стана куха и безполезна....Онази нощ всичко се бе променило..един завой..светлина..и след това дойде и пълният мрак..след няколко часа се бе събудила в болницата..моментално първото нещо което запита бе "къде е той"..а докторът просто я бе погледнал с онзи съжалителен поглед..."Той е мъртъв..съжалвам..не успяхме да направим нищо" ...Този отговор като че ли още отекваше в съзнанието и..а спомена бе ужасяващ..колко нощи подред тя се будеше от кошмарният спомен..и агоничните и крясъци отекваха в кухите стени..вече бе свикнала ..нямаше нищо..никой..искаше да забрави а не можеше.. Най накрая пред нея изникна и езерото към което всъщност се бе запътила...също така пусто както бе и тя самата...тишината отново я изпълваше..изпълваше всяко едно късче от нея..всяка една фибра от тялото и..всеки един неврон..всяка една артерия..водата бе ледена..започваше да червенее от кръвта която се бе разпростряла от ..раните по бледата и плът..следващото нещо което проблясна бе тъмният кинжал..отново тишина..след това тя го заби с все сили все по навътре в нейното сърце..тишина...разцепена от грач на гарван..чу се плисък..тялото и се бе строплясало във водата..кръвта плъзна като зараза върху чистата и кристална вода..пустош..единственото нещо което можеше да се съзре...бе носещото се тяло..разпилната гарваново черна коса...кърваво червените устни..бледата кожа..дори и в смъртта си тя изглеждаше все така красива...и отново тишина..
