Снега бавно топеше се от ръцете и
слънцето вдъхваше и нов живот
леда най накрая разтопи се от сърцето и
беше готова да дава на всеки любов.
Зимата и напускаше душата и
и вече нямаше повече сълзи
отмиха се страховте, болките дори тъгата и
и пълни с нещо ново, непознато бяха нейните очи.
Възкрасваше от нищото от мрака
и точно от този мрак роди се красота
за пръв път умираше даже самотата
за пръв път вкуси от плодовете на радостта.
Зад всяко нейно падение..
стоеше по един възход
зад всяко нейно решение
по малка частица живот...
Да много често умираше
често очите бяха пълни с сълзи
кръв от ръката се стичаше
болеше..но сега болката спи..
И точно това я подсещаше
че трябва да се бори..напред
точно тогава усещаше
че има за какво да живее..
че топлината най накрая разтопи и най заледеният лед
сорей но без да исках си изтрих темата хахах ква съм заблудена
