някога много отдавна
имаше две души,
две страдащи, малки, невинни души,
търсещи щастие на таз земя,
търсещи можи би любовта ..
и незнайно как
в един обикновен летен ден
едната душа го намери,
намери го скрито дълбоко,
дълбоко в сърцето на другата душа...
и незнайно как
на магия - лека полека,
ден подир ден
те своите сърца разкриха,
разкриха себе си и своите мечти ...
незнайно как,
но знаеха, че могат да се доверят
на друга тъй измъчена и страдаща душа,
душа която ще ги разбере,
душа, която кърпичка ще подаде...
незнайно как,
но те приятели станаха
и всеки ден с усмивка заедно посрещаха
споделяха си радости и болка,
споделяха ту с сълзца, ту с усмивка ...
незнайно как,
но тези две души
познаваха се сякаш вечно
и вярваха си сякаш няма никой друг
и вярваха си сякаш са едно едничко ...
назнайно как,
но случи се така,
че пърава душа разбра,
че е намерила пътеката една,
пътеката водещо до щастието на таз земя...
незнайно как,
незнайно и защо,
но тя чувстваше, че и другата душа
намерила е туй що дири,
намерила е щастието във нейната душа
незнайно как,
но дните си минаваха
и болката отлиташе
и тъй неусетно както всичко туй започна,
запламтя любовта, но уви, само у едната душа...
незнайно как,
незнайно и защо,
но щастие продължаваха да си дарявят,
но уви, вече беше късно,
защото страдаше едната душа...
страдаше, че макар да изживява своята мечта...
тя отново е сама, тя отново в болка е обляна...
страдаше, макар да чувстваше присъствието на любовта
във другата, сега прохождаща във дебрите на радоста, душа,
чувстваше обречеността на таз съдба...
незнайно как,
но дните си минава ту в радност, ту във болка,
ту в сълзи, ту в усмивки,
ту в тишината на нощта в прегръдките на другата душа,
ту в тъй убийствената самота...
незнайно как,
но в ден едничък,
Тя - втората душа,
реши да се отдадена, може би на мига,
но беше с другата душа, беше я дарила с любовта си ...
незнайно как,
но летяха те, не тук, не на таз земя,
а някъде далече, някъде в мига,
във този миг на танц неописуем,
във този миг на страстта...
но, незнайно но,
дойде времето на страха,
незнайно защото,
но облада душите, по-силно и от любовта...
облада души така невинни,
облада и любовта
и отново настана време, време на болка
настана отново време за сълзи горещи...
незнайно как,
но сякаш всяка сълза
откъсваше парченце от таз душа
и я пращаше дълбоко в пропастта
там където ни слънце грее, ни птичка пее, ни живот вирее...
уви, това беше края на първата душа -
беше края на любовта,
беше края на една мечта,
мечта, до която таз душа успя да се докосне,
мечта, която вече не беше мечта...
и макар и в пропаст една,
макар и без светлина,
тоз спомен ще грее във тази душа
по ярко от слънце, по-топло от пламъка на страстта,
защото беше изпитала любовта, защото за миг не беше сама на тази земя...
