Живяло нявга мъничко дете,
ц - обичано от своите родители,
дете - с недъг, със наведена глава,
дете - обречено да предизвиква състрадание ...
а то било със чистичко сърце
с душа невинна, с искрящи очи,
но с всеки поглед, с всеки миг,
отнемали му хората по частичка от него...
лишено то било да се рее из небето
като волна птичка - било без крило...
лишено то било да пее из полето
като щурче - било без "цигулка" то...
и дните бавно нижели се,
и времето жестоко тъй минавало -
във самота израстнало детето,
във съжалението на хорските очи...
това сърце, призвано да се смее
сега то пропито с кръв било
и вместо смях се носел стон,
и вместо светлина настъпвал мрак...
не знам дали ще може нявга
на слънцето да се усмихне то,
но знам че сега тъй силно страда,
че желае само да не е само...
че желае да се рее тъй високо -
по високо и от седмото небе,
че желае то да пее -
да се чува през стотици градове...
но във мрака на своето сърце -
погреща стъпка е направило това дете
и е поело пътя - озлоблението,
и е поело пътя на усамотението...
и дори с любов да бъде то дарено
от случаен пътник - минувач -
то няма да повярва, а ще мисли,
че привидно туй е, че е смях...
как ми се иска аз сега да вярвам,
че някъде дълбоко в тъй сърце
все още свети пламъчето чисто
все още свети пламъчето на едно дете ...
