Съдба, снощи те сънувах,
а сънят беше странно красив -
в залата на времето с теб танцувах,
сън беше, да, но неестествено реален, жив.
Танцувахме без да починем,
а пясъчният часовник бе спрял.
Земното можехме с лекота да подминем,
светът пред нас се беше излял.
Залата беше съновно-магична,
но не злато и диаманти украсата бяха.
За съдбата-девица иронията е привична,
мечтите човешки по стените блестяха.
Оркестър невидим свиреше песен,
а мелодията й изпълваше празнотата -
пътят до вечността изглеждаше лесен,
танцуваха с нас радостта и тъгата.
Над нас покрив единствен беше небето,
а зелена поляна- персийски килим.
Истината шепнеха Старецът и Детето,
смисълът на живота бе предвидим.
А ние танцувахме напълно открити,
началото на пъзела се сливаше с края -
парченцата бяха у хората скрити,
търсещи ръба на безкрая.
Размазваха се около нас цветове,
даващи глас на копнежа,
а споменът създаваше светове,
заплетени в тайнствена мрежа.
Вселената наоколо бе необятна,
а свободата - неземно-позната.
Болката не намирах за неприятна,
а някак си по-близка и осъзната.
Танцът ни беше към своя завършек,
ако имаше изобщо предел,
но обзелите ме чувства нямаха свършек,
хармоничен благодат бе ме обзел.
Сънят се беше в реалност превърнал
и който не разбира на битието играта,
загадъчно бих му отвърнал:
"Аз успях, танцувах с Съдбата"
