На покрив стар живееше момче
и мечтаеше да посети звездите.
За приятел имаше врабче,
с което да дели трохите.
Той беше силен и непобедим,
красавец, умен и мечтател,
роден да бъде винаги един
безумец, смел изобретател.
Той влюбен бе в едно момиче –
красавица със ангелски очи,
и пееше й вечер под звездите
как с нея заедно ще полети.
А денем своя кораб сам строеше,
за да достигне своите мечти.
Неговият свят тъй малък беше –
момичето и техните звезди.
Но корабът в совалка се превърна –
един човек побираше едвам.
И тя с усмивка го прегърна:
„Отивай, твоят път е там!”
И той замина. А красивата девица
все молеше звездите да го съхранят.
И те смилиха се – превърнаха я в птица
да могат двама своя път да извървят.
Но корабът бе твърде бърз за нея,
летяща със любов и две крила.
Сърцето спря, очите й не светят.
Мечтите да достигне не можа.
А на момчето й прошепна му звезда,
че някога живееше едно момиче,
на нея каза той, че я обича,
и тя последва го, във своя път сама.
Сълзите стичат се по бузите му бели,
когато път поема към дома.
Какъв ли дом с мечти умрели,
какъв живот без нея е това?!
„Сбогом” му прошепнаха звездите.
А той своя люк удари в тишина.
Със зъзнещи ръце помаха на мечтите.
А в последния си миг дочу крила.
