БУРЯ В ЛЯТНА НОЩ
Нощ се спуска от небето,
мъгла се стели над полето,
чува се далечно писъкът на сова,
картината позната е, но някак нова...
Небето е покрито със звездици,
кръжат по него нощни птици.
Над хоризонта пак Луната се подава,
постепенно на полето всичко осветява.
Облаче закрива части от звездите
и второ, сякаш следващо го по петите.
Тях пък следва облак по-голям,
сякаш нещо гнило има там...
Облаците светлината лунна скриват,
полето в мрак отново те покриват.
Сякаш буря страшна се заражда,
сам човек чадъра си изважда...
А аз стоя превит в полето,
втренчил поглед горе към небето.
За миг небето сякаш побеля -
ярка мълния зловещо го раздра.
Поглеждам аз отново към земята -
животните, изплашени от светлината
бягат, крият се по своите хралупи,
гърми небето, сякаш ще се счупи...
Светкавица отново блясва силно,
дъждът започва да вали обилно...
А аз седя си мокър на полето
с безстрашен поглед, втренчен във небето.
Дъждът вали си ме сърдито,
а аз съзирам мокро коте, свито...
Мигом котето в прегръдка го поемам,
затоплено, горкото, взе да се съвзема...
В този миг дъждът престава,
в полето гробна тишина настава,
облаците черни бързо се разкарват,
от тях Луната бледен лъч прокарва.
Далече птичка тишината гони,
небето сълзите си спря да рони.
А котето, доволно и загрято
хукна пак на някъде в полето...
Страшна буря беше, но престана,
само малко влага в почвата остана,
Луната пак спокойствието връща,
а аз поех назад към мойта родна къща...
