В часа, когато цъфнат спомените

[Gentiana]

Костеливи пръсти...
Стара, грозна тъга,
как сърцето ми стискаш!
Искам днес да умра,
но цинично се смееш
и ми шепнеш:
О, не...,
имаш още да страдаш,
бедно мое дете.
Помоли ми се кротко.
Тук, в пръстта попълзи.
Сбръчкан спомен целувай.
С сухи очи поплачи...
Дърта вещице дива,
как те мразя! Горчиш.
Всеки път ме убиваш.
Всеки път е...почти.
Никнат някакви сиви,
странни, мъртви цветя .
Ронят звуци кресливи
в шепите ти. Ех, тъга,
татуираш се в мене
не с къна, а с игла
и е май за смърт време,
но не даваш... Игра.
Полудявам, когато
ми редиш правила
като скучен свещенник.
Ти си дива и зла
и не искаш да слушаш
как ридае във мен
до истерия стигнал
моят, нежният ден.
Няма повече птици.
Има гробно небе,
от което в транс падат
думи в празно сърце
и погребвам надежди...
Боже мой, не върви!...
Май по-всичко изглежда
пак съм твоя... Дали?!