Ти ми обеща, че никога няма да си отидеш, но си отиде. Сега стоя сам в тъмнината и плача. Нека тихите сълзи, които се стичат бавно от зачервените ми от безсънните нощи очи, бъдат моят прощален подарък към теб... Дължа ти го поне заради прекрасните моменти, прекарани с теб, заради нежните чувства, останали неизречени, останали само тих стон на една изтръпнала от ужас душа... ужасът на раздялата, ужасът на самотата, ужасът на никога неосъществените блянове за щастие и безгрижност. Хубаво ни беше заедно. Спомням си ясно първият път, когато се видяхме... Времето беше мрачно, валеше спокоен пролетен дъжд, а ти седеше сама на една пейка и ридаеше безмълвно и безутешно. Изглеждаше толкова самотна, толкова отчаяна, толкова прекрасна... Дойдох при теб с единственото желание да ти помогна.. Дали беше грешка? Не... и никога няма да съжалявам за нито една секунда, споделена с теб. Нашите секунди. Съжалявам единствено, че свършиха и пясъчният часовник спря за нас. Оттогава се появи една огромна всепоглъщаща празнота в сърцето ми.... това е мястото, което заемаше ти. И което никой друг няма да може да запълни.
Обеща, че никога няма да ме боли, но ме боли! По дяволите, колко ме боли... Болката ме разяжда и ме прави слаб, липсва ми увереността ти, липсва ми усмивката ти, липсва ми усещането да си до мен. Боли ме от сянката на миналото. Боли ме от настоящето. Страх ме е от бъдещето, в което ще трябва да живея сам, без теб и без твоята подкрепа. Боли ме...
Обеща, че никога няма да бъда объркан и смутен, но съм. Сега, когато съм на прага на врата между два живота - стария и новия, си мисля, дали имам сили да кажа "Сбогом" на уюта, на топлината и спокойствието и да втурна с главата напред в един негостоприемен свят. Свят, в който ще трябва да плувам сам срещу течението. На същия този праг, поглеждам назад със затаен дъх към катедралата на нашите спомени и се спирам на първия ред пред олтара. Там са моментите, преживяни с теб, моя топлина. Винаги ще ги помня. Красиво беше. Могъщо. Незабравимо. Сега това време ми се струва толкова малко и толкова недостатъчно, а същевременно толкова скъпо... По-скъпо от всичко. Моето съкровище. Съжалявам и за миговете, през които сме загубили и през които не сме били заедно. Те са като зейнали пропасти по пътя ми към щастието. Път, който вече свърши, без да съм достигнал целта си, защото бях, съм и бих могъл да бъда щастлив единствено с теб. А вече не мога.
Обеща, че никога няма да ме предадеш, но ме предаде. Предаде нас. Предади мечтите ни. Предаде идеалите ни. Предаде любовта ни.
Обеща, че ще бъдеш силна, но не беше. Глупавите проклети наркотици те отнеха от мен. Ненавиждам ги. Ненавиждам и себе си, че не можах да ти помогна да се пребориш. Сега седя сам пред самотния ти гроб и съм обгърнат от спомени. Спомени, които постепенно ще замрат... И тях ненавиждам. А ти така и никога няма да се върнеш.
