Роза и китара

[phibi]

В началото бе светлината...
Той беше в парка с приятели, тя просто минаваше. Той свиреше любимата си песен, тя дъвчеше дъвка. Шумна компания, топъл ден, момчето с китара... това видя тя. Телефонът й звънна. Същата песен. Тогава той видя нея, момичето с цвете за чанта. Кратък поглед, усмивка през думи за други... А после дъжд.
Хората тичаха край нея, а тя просто им се усмихваше. Не бързаше. Нямаше смисъл, той щеше да я чака още дълго. Тананикаше си и леко танцуваше. Все по-малко хора притичваха край нея и скоро тя се осмели. Започна тихичко да пее, после набра смелост и се завъртя от удоволствие. Беше сама под дъжда и танцуваше. За първи път от седмици се почувства наистина добре.
Тогава чу смеха. Завъртя се смутена и почервеняла от вълнение и видя, когото най-малко очакваше. И го зяпна.
А той просто вървеше към нея и се смееше. Спря на няколко крачки и й се усмихна. Тя му отвърна, преди да се замисли. Стояха под пороя и се гледаха един друг, двама непознати, споделили само един миг, една усмивка.
Изведнъж дъждът спря, слънцето проби облаците и ги освети. И сякаш ги събуди. Тя се сети за срещата си, той – за целия останал свят. Последна усмивка. Тя тръгва надясно, той тръгва наляво. Последен поглед през рамо към момчето с китара, към момичето с цвете в ръце...
...а после светът се обърна...
Тя седеше на масата до прозореца и въртеше пакетче захар между пръстите си. Пред нея кафето й изстиваше, мъжът отсреща пламенно обясняваше колко красива е днес, но нито едно от тези неща не я вълнуваше. Всъщност изобщо не го слушаше. Нямаше и нужда, знаеше какво ще каже скоро. Навярно нещо за очите й, че са...
-... прекрасни – долетя гласът му от много далече.
... или мистериозни. Харесваше му тази дума, мислеше, че може да впечатли с нея. Навярно щеше, ако не я повтаряше толкова често.
Този я отегчаваше. Защо беше излязла с него? А, да, имаше топли очи. Тя го погледна. Сега й се виждаха жадни. Е, с нея нямаше да успее.
Въздъхна и се загледа през прозореца. И тогава очите й попаднаха на него. А той й се усмихна. Почти в същия момент сервитьорката се наведе към нея и й подаде смачкано листче хартия. "Зарежи го. Сладолед?".
Засмя се, а досадникът срещу нея реши, че е чула шегата му, и самоуверено подхвана нова. И почти веднага спря покосен, когато тя излезе, без дори да го погледне. Кресна нещо след нея, а тя се обърна на прага и метна левче по него. Не искаше да му е длъжна, пък макар и с чаша студено кафе.
На вън й се стори различно, сякаш едва сега започва да диша. Огледа се за него, но не го видя. Тъпачка, помисли си, нима очакваше друго? Някой докосна рамото й съвсем леко, сякаш го беше страх да не я счупи. Тя се обърна и се засмя. Ето че все пак беше там.
- Фунийка или на клечка? – Той също й се усмихна.
Прекараха целия ден заедно. Разхождаха се, говориха. Той беше Стефан, тя – Маргарита. Тя бе съвършена, той не каза нищо за очите й. Тя не му даде телефона си, той не обеща, че ще звънне. Тя бе момичето с име на цвете, а той – китарист. Не си обещаха нищо, нямаше смисъл.
Но на следващия ден той беше в парка, тя просто минаваше. Той свиреше любимата й песен, тя носеше сладолед...
...и всичко превърна се в мрак.
Първите месеци минаха неусетно. Не очакваха нищо, най-малко любов. Той не я ревнуваше лудо, тя не искаше песен. Той не я засипваше с думи, тя не бе придирчива. Приятелките й не го забелязваха, брат му я мразеше. Никой не виждаше бъдеще. И за двамата беше различно.
Измина година. Те бяха по-близки от всичко. Тя го обичаше, той – повече нея. За рождения му ден му купи китара, най-красивата, която намери, единствената, с която го делеше. За нейния й подари медальон, който сам той й направи. Никой не виждаше края.
Изминаха две. На годишнината от тяхна среща той я заведе в парка на същото място. Цялата нощ брояха звездите. Той свиреше тяхната песен, тя пееше с него. На светлината на изгрева й обеща да я обича винаги, а тя – да е винаги с него.
Но мина месец, а той трябваше да замине. Тя не искаше да я оставя сама. Разделиха се скарани. Той се обади само веднъж, тя му затвори. Приятелите му твърдяха, че тя трябва да звънне. Нейните я убеждаваха, че ако я обича, ще я потърси. Тя го излъга, че не може да го посрещне. Той не й каза, че идва по-рано. Започнаха все по-често да се карат. Кавгите преминаха в скандали, скандалите – в апатия. Тя плачеше по цели нощи, той не можеше да спи от мисли за тях. Всички й натякваха, че са я предупредили. На него повтаряха, че не е за нея.
Разделиха се без много шум. И двамата отдавна виждаха края. Той си взе китарата, тя – медальона и последната роза от него. Казаха си сбогом и не се обърнаха назад.
Но тя не можеше да гледа подаръците му. Скъса медальона, а розата хвърли в реката.
Но той счупи китарата. Не можеше да понесе да мисли за нея.

... А в тишината на нощта един последен акорд от замрялата китара се откъсна за нея, единствената любима, която можеше да има – умрялата в самота и отчаяние роза. Една обречена любов намери своя край. Нима е възможно една китара да обича цвете? Нима една роза може да се откъсне от своя свят, тя, създадената за разкош и обожание, да се влюби в един инструмент от кухо дърво? Но ето че стана. Против всички правила едно цвете пламенно заобича, един инструмент преоткри красотата. За първи път те осъзнаха, че животът е кратък, че в него има много повече от ноти и вази. И бяха щастливи.
Но действителността е жестока. Цветята не могат да обичат, най-малко китари. В последния си миг те мислеха един за друг. А после мракът погълна тяхната невъзможна любов.




                                                                         Аз роза бях, а ти – китара.

[finiv]

Много е хубаво. [bravisimo] [gu6]

[phibi]

Благодаря ти! [shame]