Размити очертания на нещо нежно
в далечината се стопяват. Тъне в жал
следобедна мъгла от думи.Тъжно.
Днес мисълта ми е жесток кинжал.
Нарязани са пръстите на мрака
в душата ми - безкрайно подранил.
Кърви по устните ми. Никой не ме чака.
Последен стих .Магарешки бодил
промъква тънките си, парещи антени
през вените ми до сърцето чак.
Дали от там болезнено зелени
ще цъфнат в розово- за писък знак?
Пищи сърце! С какво се заглушава
това, което да преглътнеш няма как?
Когато падаш и зад теб остава
най-светлото ти чувство.В пущинак
превърната е райската градина.
Там призраци на ангели мълвят
молитви за това че днес ме има,
а утре искам да ме няма.Опиат
е тази мисъл диво еретична.
Опива ме като етилов алкохол.
На кой му пука колко е себична!
Аз нямам бъдеще, ни електричен стол,
на който да накажа свойто Вчера,
а за свидетел Днес да призова.
И затова се уча да прощавам,
да сричам чужди чувства в празна нощ.
Когато ме докосваш се стопявам
в последен дъх, прерязан с остър нож.