Нощта
продължава да горчи...
Кръвта на надеждата
по тревата се стича
лилава.
Черноземът
на спомена
в червено гори...
Ще поникне ли нещо
след отрова такава?!
Бос по хапеща, хладна роса
не преминавай,
ще боли и ще страдаш.
Нещо счупено
в сърцето дрънчи.
Спъваш се в себе си-
ругаеш и падаш.
На обидено
пухкаво мече
приличаш.
Смешно е
и ме забавлява.
Защо не спреш
да ми повтаряш,
че ме обичаш?!
Аз съм онова,
което не заслужаваш.