Спомени...разяждат моята душа
спомени въртят се из съзнанието
боли ...ах раната кърви..отново съм в ъгъла сама
за живот и напред да продължа ми се изгуби желанието
Та нима ролята ми е да..живея в празно пространство
та нима трябва да мразя..да плача да страдам
да.. нима свободата ми да се превръща в анархия
защо в тази любов не откривам някакъв смисъл
та кой иска "самота" на гроба му някой самотник да е изписал...
И ние сме просто пионки на една реалност
толкова жалка и измислена...толкова болна и заразна
една смешна действителност толкова празна...
един повтарящ се цикъл..толкова глупав и еднообразен..
Защо от светлината имам фобия
и болката нека бъде моята нежна дрога
самотата се смесва с кръвта ..новият
наркотик се слива..една перфектна отрова
и дъхът ми от гърдите някой изкормва...
сълзите губят смисъл..дори да плача не мога...
Но нали именно страданието ме прави личност
а не поредната жалака и малка манипулирана сценичност
нали именно в душата ми живее онази утопия
а целият ми живот е една трагедия..катастрофа..
Дъжда вали..кръвта във локва се стича
душата разкъсва се..в пространстовто чезне и бледнее
освен кръвта и доста чернилка изтича
тялото на паважа линее..
зеницата на две се цепи
писна ми от тези измислени и глупави сюжети
нима таетър е тази действителност странна
нима бал със маски..една болка заразна...
Лутат се въпросите из съзнанието
и вече не се усеща пулса..зеницата гасне
топлината изчезва..в мрака гние желанието
ръката кърви..кръвата в локвата се стича
и единствената ..последната сълза по бузата ми потича...
