Опипом в тъмното на груб, гротесков свят,
от който тръпки хладни ме побиват...
Там сенки хищни шепнат нежно: ГЛАД.
Докосват ме. В душата ми се впиват.
Сребристи нишки...Паяци...Стъкло
невидимо троши се и ме спъва.
Повтарям си: ЗАЩО, Защо, защо...
Пейзажът пред очите ми се сгъва
на лястовица книжна - отлетя.
Остана нищото и в него ще се гмурна.
Не ме е страх. Не вярвам във смъртта-
ако умра, сложете ме във урна.
Нали горят ги вещиците, знам...
С праха ми нахранете злите птици,
които пазят онзи страшен храм,
граден от нощни демони-убийци.
Дрогирани от Д Н К-ато ми
с криле ще пляскат. Диво ще танцуват.
Ще дойдат тихо спомени-предатели,
с илюзията, че била съм да пируват.