С огнени устни, по залез, слънцето целува
Гордите висини на балкана, облени в зелено
В подножието на пътя силно реката бушува
И къпе с бисерни пръски място свещено.
Там долу, на самия бряг на реката
Варосан белее храм православен
В дворчето пусто избуяла тревата
Гальовно го милва подета от полъх прохладен.
Дървената тежката порта, насред дувара
Широко е отворила крилата си
Така гостоприемна, макар и овехтяла
Готова да те вземе в обятията си.
Пристъпвам плахо, открехвам ниската врата
В миг усещам аромата на тамян и увехнали цветя
Грижовна, Богородица ме приема от отсрещната стена.
Запалвам свещ, прекръствам се и примирено свеждам глава.
Потапям се в свят на мисли и молитви,
Изпълва дробовете ми пречистен дим
В този малък храм отрупан с реликви
Разбирам “Всеки миг е неповторим.”
По-лека и пречистена, изправям се накрая
Поемам бавно през високата трева
Не трябва да затварям дървената порта – зная,
Утеха може друг да търси през нощта.
