Закови решетките на моята градина,
омръзна ми да виждам надеждата във твоя двор,
остави ме,нека вече си замина,
от утрото самотно - поредния позор...
Закови сърцето ,нека е кораво,
обвивката малка вече не помага,
болката се хили пак лукаво,
казва,че така ми се полага...
Нима имам аз виня за двора,
който двамата с тебе разрушихме,
нима след всичко пак сме хора,
та ние да убием,дори се пристрашихме!
Убихме нещо силно,нещо свято,
малкото цвете във калната градина,
как сега ще гледаме самотно ято,
което над градината пуста премина?
Решетките са по - добри от оковите на пропастта,
виновни двама сме за калната градина,
соли трябва да намерим,да нахраним пак пръстта,
за да може влагата задушна завинаги да си замине!
~~~~
Закови разстоянието между нас най-сетне,
слънцето с дъжда може да се слива,
нека усмивката в градината пак да светне,
нека бъдем пак щастливи...
